PAGE 2

Програмата за представителите на пресата започва с посещение в завод за бутилиране на вода, което пропускаме, но успяваме да хванем кастинга за модели, който се провежда на партера в някакъв мол, точно до едно от заведенията за бързо хранене – Panda Express. Първоначално е интересно да наблюдаваш гъмжилото от кандидат-модели, но, погледнати отблизо, всички са странни и малко плашещи. Лицата им са покрити с дебел слой тежък грим и изглеждат измъчени и нервни. Нервността им е заразна. Въпреки че съм буден от 30 часа, започвам да дъвча таблетки валиум, които наследих след смъртта на любимия ми френски булдог Джакпот Джуниър (страдаше от хронично безсъние). Транквилантът действа и изпитвам смесица от благодарност и чувство за вина. Всеки от моделите носи на врата си номер. Обикалят в безкраен кръг. Номер 47 има оранжева кожа. Номер 22 мята ръце повече от необходимото. Номер 36 е от мъжки пол с подобни на анус устни и асиметрична прическа. Постепенно започвам да осъзнавам, че момичетата са някъде на 13. Дизайнерите настървено отбелязват номера и щракат с фотоапарати, докато си шепнат нещо един на друг.

Една от дизайнерките, седнала до мен, пита дали аз съм Хамилтън Морис. Казва, че харесва статиите ми, но единственото, което съм в състояние да кажа, е „Страхотно, луда работа.” Казва се Жул. Във всичко това има нещо, което ме кара да се чувствам като на танцова забава в седми клас. Жул работи с дизайнерка на име Ажи. И двете са от Лондон. Бих могъл подробно да опиша всички присъстващи дизайнери, но, казано накратко Жул и Ажи са единствените, които не изглеждат ужасно гадно. До края на кастинга както на Питър, така и на мен предлагат да станем модели за различни модни линии. Ям съмнително блед котлет от сьомга, който мирише на Китайския квартал.

Тръгваме си от това събитие с приповдигнато настроение и отиваме на първото модно ревю. Подиумът (купчина сандъци всъщност) е разположен в шоурума на представителство за продажба на автомобили. Вече е два следобед, моят безкраен ден продължава и аз започвам да пия бяло вино от високи тесни чаши, ям ордьоври и се смесвам с хората, наречени в промоционалната брошура „избрана група дизайнери, ключови представители на пресата и знаменитости на Исландия”. Алкохолът и кучешкият валиум ужасно ми помагат. Изведнъж зазвучава техноподобен динамичен бийт. Главите се обръщат, разговорите стихват и виждаме набиващо се на очи плагиатство от Матрицата: Революция. Моделите се разхождат по подиума с украсени с малки огледални плочки лица. Всички те носят еластични бански на Lexus и кожени еленови рога. Фотографите снимат настървено сред хор от театрални възклицания, пуснати на запис. Мъжете модели мъкнат зашеметените си от бранда Lexus тела из залата и за миг спират, за да прокарат пръст по страничното огледало на сребрист седан – все едно пипат член в ерекция. Следващото шоу е директна препратка към Крал Артур. Вече е напълно ясно, че съм пропътувал 2662 мили от Бруклин до тук, за да присъствам на най-странното в света рекламно представяне на Lexus. Следват немощни ръкопляскания.

Тръгваме от ревюто и отиваме да си купим 15 грама смолиста исландска трева. Бързам да я вкарам в дробовете си и свивам нескопосан джойнт, който по-скоро прилича на фас от дебела пура. Осъзнавам, че сивотата на небето никога не се променя, и чувството за време напълно изчезва. При тази мисъл започва леко да ми се гади. Отиваме на вечеря, където се напивам и се тъпча с агнешко, печено в тестено руло. После търся тоалетната и се препъвам надолу по някакви стълби. На долния етаж на ресторанта намирам огромна неохранявана изба със стотици бутилки вино. Хуквам към тях, но тялото ми среща с удар голяма стъклена витрина, излъскана така, че не може да бъде видяна. Непристойно поведение. С Питър припадаме в преддверието на ресторанта.