Спомням си много добре чувството на обреченост в софийската юлска жега, когато за пореден път се зарових в интернет в търсене на някакъв начин да стигна до Галапагос. Островите са детската ми мечта. Децата нямат нужда от конкретни причини - просто винаги съм искала да отида там. Спомням си, че в онзи ден през юли цените за пореден път не бяха паднали, което приех с вече познатото чувство, че няма как да стане.
В края на септември, докато се опитвахме да стигнем до Виетнам, вместо това някак си се сдобихме с билети за Еквадор. Два дни по-късно говорех по телефона и се усетих, че казвам: "Жалко, че не можем да отидем и до островите." Още преди да затворя, вече бях решила да направя още един последен опит да докажа, че път до детската ми мечта все пак съществува.
До островите летят две еквадорски компании – Tame и AeroGal. Втората е малко по-скъпа, но поне онлайн системата за резервации понякога работи. За интернет пазаруване от Tame е нужна кредитна карта Diners Club, издадена в Еквадор. По някаква причина никой от приятелите ми нямаше точно такава.
Шокът от пристигането на летище Балтра (основната връзка на Галапагоския архипелаг с континента) е труден за описване. Със сигурност е доста различен от този, който е преживял Чарлз Дарвин през 1835, когато е стъпил на островите, за да направи първата крачка по дългия път към публикуването на "Произходът на видовете". Най-малкото защото той не е летял с еквадорски самолет. Шокът от това преживяване преминава през две ясно обособени фази.
Фаза 1: коктейл от необявено прекачване на самолети, стабилно закъснение, доста сериозни турбуленции, почти ураганен вятър при кацането, подправени с простоватия ентусиазъм и безсмислените разговори на приключенски настроените американци на борда, които са се запътили към луксозните круизни яхти с цени, които са ми добре известни и години наред са убивали детските ми пориви.
Фаза 2: стъпването на летището, когато ефектът от погълнатия коктейл се изпарява мигновено, някой взима тялото ви и без предупреждение го хвърля по средата на непознат фантастичен филм. От тази фаза не се излиза до стъпване на някой континент.
Една едричка земна игуана прекосява лениво пистата, която заема по-голямата част от острова. Явно е запозната с правилата на националния парк и опитите на персонала да я изгони учтиво не я интересуват особено, но все пак се оттегля с нещо като достойнство, минута преди да кацне следващия самолет. Поредното сканиране на багажа ни, което трае горе-долу колкото самия полет, свидетелства за строгите мерки на правителството за опазване на крехката и уникална екосистема на архипелага. Строго е забранен вносът на храни и напитки. Дори ни карат да дезинфекцираме обувките си, така че по тях да не остане нищо живо, което би могло да застраши все по-крехкия баланс между човек и природа на островите.
До началото на ХХ век архипелагът е посещаван основно от откривателски експедиции, китоловни и риболовни кораби. Правени са няколко опита за колонизирането му, неуспешни поради липсата на питейна вода и отдалечеността му от континента (почти 1000 км). Сладка вода има само на три от големите острови. Днес 40-хилядното население и над 100-те хиляди туристи годишно използват внесена бутилирана или пречистена морска вода. Архипелагът се състои от 15 големи, три малки острова и от 107 скали. На пет от най-големите острови има населени места. Местно коренно население няма. Всички са пришълци или потомци на пришълци. Като нас.
От Балтра с местния ферибот се прехвърляме на остров Санта Круз и за около 40 минути изминаваме разстоянието до най-големия град на архипелага – Пуерто Аройя. Нямаме никаква представа какво ни предстои, но стоим зад идеята да не търсим яхти и да пътуваме от остров на остров, така че започваме да разпитваме в туристическите агенции наоколо. Галапагос се обикаля по два начина – с яхти, на които се спи и които обикалят от остров на остров, или с преспиване на някой от населените острови и избор на едно-, дву- или тридневни екскурзии. Няма варианти за обикаляне без местен водач.
Час по-късно ентусиазмът ни, че ще успеем да видим всичко интересно, вече е поумрял и запълваме остатъка от деня с разходка до центъра на Санта Круз. Обикаляме гората и зяпаме растения и птици. Вали. Няма никого наоколо - само ние, дъждът и птиците. Стигаме до нещо като цивилизация, където на поляната кротко пасе огромна галапагоска костенурка. И втора... и трета... Пасторален пейзаж, но с костенурки вместо крави. Дишат тежко - като огромни твърди мехове, които някой ковач натиска с пълна сила. Нито една от костенурките не реагира на присъствието ни – някои пасат, някои очевидно са тръгнали на мисия, естествено без да бързат, други се киснат в малко езерце и не обръщат внимание на патицата, която обикаля около тях. По-късно "Уикипедия" ще ни каже, че достигат дължина до метър и половина, тегло до 300 кг и живеят до 150 години.
Следващия ден посвещаваме на морски каяк, за да стигнем до един залив на около два километра от Пуерто Ароя. Излизаме от пристанището, гребейки в трафик от яхти, подобен на трафика на "Цариградско шосе" в час пик. Измъкваме се без инциденти въпреки липсата на всякаква логика в маневрите на лодки, кораби и тюлени. Облачно е, но въпреки това се намазваме със слънцезащитен крем с фактор 50. Оказва се, че няма значение - на следващия ден всички открити части от тялото ни са в различни нюанси на тъмночервеното.
Морето е прекрасно, бурно, открито и леко предизвикателно заради подводните рифове и скали, в които може да те изхвърли някоя вълна. Усилието обаче си заслужава, защото в другия край на залива има тих проход между надвиснали скали, където птичият ден е в разгара си и скалите кипят от свалки, пазарлъци и гнездостроителни дейности. Виждаме синекраки рибояди, фрегати, ендемични вилоопашати чайки и още десетки видове птици, които не разпознаваме. Оставяме каяците в края на скалния провлак и поемаме към съседния залив. От високата точка се вижда как до една от подводните пещери, над които сме минали, кротуват две акули. Не приличат на чудовището от "Челюсти" - дълги са по метър и нещо и май са задремали. Пътеката свършва на плаж, на който ни посреща праисторическата муцуна на морска игуана. Старателното вглеждане в черните вулканични скали наоколо показва, че са покрити с тъмни игуани и някой и друг червен рак за освежаване на пейзажа. Докато снимаме как лениво се разхождат, на метър от мен един мъжки екземпляр успява да хване една дребна женска и започва да се чифтосва с нея. Две минути по-късно покрай застиналото ми тяло (работи само показалецът, който натиска спусъка на фотоапарата) се стрелва доста по-едър самец, който се присъединява към двойката. Крайният резулат е война, а не любов: двамата мъжкари се сбиват, а женската отплува в морето, без да се обръща. Да, те плуват! Навсякъде от водата се подават глави на игуани – като миниатюрни динозаври.
На другия ден посещаваме изследователския център "Чарлз Дарвин" (всичко на островите май е кръстено на него) и случайно попадаме на прилична оферта (наполовина от обявената цена в интернет) да се качим на яхта за останалите четири дни. Простата аритметика показва, че цената ще е горе-долу като да обикаляме ден за ден, но ще си спестим нервите да организираме всичко сами. Тръгва се след два часа, панически стягаме багажа си и се качваме на яхтата в последния момент.
Обстановката на яхтата ме успокоява. Въпреки че се води туристическа класа, е много по-комфортна от хостела на брега, в който бяхме отседнали. Храната е чудесна, екипажът е приветлив, а топлата вода е неочакван лукс.
На следващия ден стигаме до остров Плазас, на който зеленината се е сменила с червенина, така че островът грее вместо слънцето, което отново е потънало някъде в схлупеното небе. На слизане от лодката се налага да прескочим морския лъв, който лежи на стълбите на импровизирания кей. Малко по-настрани са се натъркаляли още десетки като него. Това е първият ден от обиколката на южната част от архипелага - Флореана, Еспаньола, Санта Фе, Сан Кристобал. Всеки един от островите, както и морето около тях, кипи от живот. Всеки е различен. На Санта Фе посядаме до стотици морски игуани, които се припичат на слънце. На Еспаньола рибоядите – и синьокраки, и маскови - гнездят направо до пътеките. На Флореана плажуваме с морските лъвове и местните птици присмехулници, които се завират в чантите и кълват мухите от телата на перконогите. В океана около всеки от островите плуваме сред хиляди риби, морски костенурки и лъвове.
Всеки остров е малък свят, в който ние сме само гости. Животните са толкова близо, че можете да ги докоснете. Никой не го прави – глобите са чудовищни, а и посетителите са наясно колко малко е нужно, за да се разруши този животински рай. Цветовете са яростни контрасти между тъмните вулканични скали, кристално синьото море, драматичните сенки от екваториалното слънце и всякакви нюанси на пера, козина, черупки и люспи от обитателите на островите – като в детска мечта.
Краят идва изведнъж. Когато стъпваме обратно на континента, отново потъваме в света на хората.
Няма коментари:
Публикуване на коментар