Хубава сутрин, слънцето успява да се промуши между високите сгради. Няколко лъчи стигат до улицата и пръскат отражения по витрините на магазините. Фигури прелитат по тротоара, тракат токчета, носи се миризма на кроасани и препечено кафе, клаксони свирят нетърпеливо. Седем без десет е, някои стават рано, въпреки че никой не е поставил такова изискване. Млечнобелият воал на спокойното утро отстъпва място на още един ден на безцелно лутане и излишно присъствие. Някои бързат повече от другите, носят чадъри срещу всякакви евентуалности, а чантите им ги предпазват от различни натрапници. Моментите на уединение и скрита наслада идват рядко, хората рано сутрин се опитват да ги използват докрай, разкопчават палтата си, вдишват дълбоко от утринната роса, обещанието за ново начало ги опива.
Пара се издига от уличните шахти, оформя лица и устни във въздуха, по телата им се стича пот, фигурите им изпъкват сред разкривените очертания на предметите, ходещи бутилки на Ван Гог. Опитват се да докоснат нещата на улицата – захвърлен кашон, приклекнала котка, капачка от бира. Невидимите им ръце се плъзгат по дрехите на бързащите хора, но само ги правят по-студени и вглъбени. Скоро безименните фигури се отказват, сутрешният бриз нежно разлива топлия им дъх из пустите улици.
Ели работи усилено, вижда ги как влизат през вратата – ето ги двойният шоколад, кафето с мляко, дългата лаваца, кроасанът със сирене. Минават всеки ден, по това време, не непременно в този ред. На Ели й е забавно да ги гледа, влизат с едно такова самочувствие и отделеност от нещата, въпросът "искате ли и мляко" ги сепва, не искат да бъдат разкривани толкова лесно. Бързо грабват напитките и едва дочутото "приятен ден" се стапя във въздуха още преди вратата на магазинчето да се е затворила.
Ели се съсредоточава върху работата си, не й харесва, когато опашката стига до вратата, хората започват да сумтят под носа си и да бърчат чела. Понякога се отнася в мислите си в такива напрегнати моменти, оставя ръцете си сами да се движат. Представя си как има свое собствено кафене, с червени завеси на прозорците и столове от ковано желязо. Сервират се само торти и кремове, всичко се приготвя в сладкарничката под нейната грижа, обича да гледа как хората разговарят и си хапват на спокойствие, опитва се да скрие усмивката си, когато полива цветята.
От няколко сутрини тя започва да разпознава присъствието му. Вратата на кафенето се отваря със замах, бодро и отривисто, нахлуващият с него въздух дразни сетивата с миризмата на тютюн. Погледът му винаги шари по рафтовете, сякаш търси да опита нещо ново, което някак си е пропуснал. Поставя покупките на касата, объркано се опитва да събере всичко в джобовете на сакото си, докато Ели не му предложи торбичка. Не си отива веднага, пуши отвън пред кафенето, скоро се слива с потока от сака и костюми, който се скрива в околните сгради.
След работа го вижда на отсрещния тротоар, прави се, че не я забелязва, рови си нещо в чантата, тя го подминава. Прибира се в апартамента си, слаба светлина се процежда през пердетата на прозорците, на масата има трохи от хляб, хладилникът скрибуца и се опитва да тръгне. Пуска телевизора, образите се сменят един след друг, еднакви са всичките, носят досада и скука. Поглежда в килера, там е влажно, бързо пуска пералнята, не й се стои тук повече. Притопля си яденето в микровълновата, има същия блудкав вкус като вчера.
Когато излизат заедно на вечеря, тя изпитва приятна възбуда през целия ден. Пред очите й са неговата игла за вратовръзка, избръснатото му лице, тънкият ръб на панталона, лъснатите до блясък обувки. Държи се галантно, отваря вратата на таксито, изчаква я да се качи. Тя го държи под ръка, когато влизат в ресторанта. Докато вечерят, тя скришом гледа непринудената му усмивка, разговарят на различни теми, той не се спира много на работата си. Разказва й за почивката си в Гърция с приятели, как е било изключително забавно и как планира отново да пътува дотам. Обича планините, всеки уикенд ходи някъде, харесва му чистият въздух и усещането за простор. Ели никога не е ходила на планина, не иска да се цапа, а и всичките приготовления й идват малко в повече. Приисква й се обаче да отиде с него, заедно да вдишват мириса на борове и топъл чай, да изкачват високите върхове и да стоят на ръба на стръмни пропасти. Когато влизат в неговия апартамент, в главата й е разбъркано, мечти и неосъществени желания се блъскат едни в други, погледът й харесва всичко, което се изпречва пред пътя й.
Няколко дни по-късно напразно очаква обаждане от него. Работи мълчаливо в кафето, кичур коса е спуснат на челото й. Когато все пак се появява една сутрин, тя само го поглежда и започва да приготвя кафето му. Той отново си рови в джобовете, този път няма нищо в тях.
- Нали знаеш, това е най-близкото кафе до работата ми - казва той и гледа някъде встрани.
В този момент Ели си мисли за прозрачните хора, как очертанията им се стапят в светлината на новия ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар