Черна дупка

често да си дава почивки от половин час, в които да ръзсъждава на глас за проблемите си. Всъщност той нямаше такива, защото ако имаше, най-вероятно щеше да ги продаде. Той продаваше всичко - буквално. Не се беше опитвал да продаде единствено майка си, но недоброжелателите му разпространяваха слуха, че навремето й бил хвърлил око. Като се има предвид, че лявото му око беше изкуствено - истинското беше продал - едва ли щеше да му е трудно да го направи наистина.

Онази вечер в просторния мезонет на Търговеца цареше плътна тишина, нарушавана единствено от долитащите отвън звуци на последните трамваи. Джо седеше с глава, надвесена над кухненската маса, на която отчиташе печалбата от изминалата седмица в стария си тефтер:

"Тринадесет потомствени пудела
Три клечки кибрит за затворници
Четири капки миналогодишен дъжд
Осем падащи звезди
Двадесет кашона употребяван силикон
Две малолетни брюнетки (румънки)
Един шанс за лотария
Общо: 3814 гулдена"

Той свали очилата си, а неясният отегчен поглед на дясното му око зашари по редовете в търсене на някоя изпусната цифра. "Интересно", помисли си той, "падащите звезди вървят все по-добре." После затвори тефтера, отиде до отворения прозорец и се вгледа в небето, изпълнено със сребристи звезди.
- Едно, две, три... парче съзвездие...

Джо се размечта без грам угризение относно факта, че беше един от малкото черноборсаджии, които се занимават с незаконни продажби на космически обекти. Имаше достатъчно връзки с руския, румънския и албанския пазар, чиито влиятелни фигури го предпазваха от възмездието на наказателните институции, но въпреки това често му се налагаше да плаща солени рушвети на данъчните.

Джо отново се замисли, че скоро трябва да приключи с бизнеса. Оставаше само едно нещо и то бе неговата несбъдната мечта – да продаде черна дупка. Едва тогава той можеше да се оттегли достойно, тъй като това щеше да значи, че е изпълнил заветната цел на целия си род – победа на търговския дух над материята! Той си представяше как черната дупка по един метафизически начин ще погълне всички материални блага и предмети, заради които беше платил със здравето си, нямаше възможността да се наслади на спокоен живот и беше прекарал толкова много безсънни нощи в изчисления за бъдещи сделки. "Човече", мислеше си той, "тая работа ще ме убие. Направо ще ме довърши."

Джо Търговеца тъкмо беше изпаднал в истински унес, бленувайки за едно по-свободно бъдеще, когато забеляза, че долу на улицата пред сградата една странна особа стоеше зад металната решетка на оградата и гледаше право към неговия прозорец. Джо потръпна при мисълта, че може да са ченгета, и нервно подвикна:
- Кой е там?

Тъмната особа влезе през входната врата и Джо чу стъпките, които скоро достигнаха апартамента му. Той отвори и видя пред себе си познатото лице на Особения, който работеше като посредник между черноборсаджиите и властите. Истинското му име беше Ху Мин и беше китаец, но му казваха Особения, тъй като поведението му често предизвикваше недоумение у хората, с които общуваше.
- Мамка му, човече! – каза Джо и въздъхна с облекчение.
- Особена вечер, нали? – отвърна с ехидна усмивка Мин.
- Как само си се дегизирал! Каква е тая шибана руса перука?! Влизай!

Двамата седнаха на столовете до махагоновата кухненска маса, а Мин извади пакетче енфие, положи малко на опакото на дланта, точно на свивката между палеца и показалеца, и го шмръкна с възможно най-естествения жест.
- Какво има този път? – попита Джо, който предусещаше, че предстои поредната вноска за джоба на някой висш бюрократ.
- Знаеш как е – отвърна Особения и го погледна право в очите. - Затегнали са контрола и става все по-трудно да останем незабелязани. Не е като в доброто старо време...
- Колко?
- Два бона.
- Мамка му. За какво са ме хванали този път?

Особения извади сгънато на четири листче от вътрешния джоб на сакото си и зачете:
- "Две дъги, четири звездни огърлици, пет двигателя за совалки S-класа, двадесет шанса за лотария ..."
- Стига, стига – прекъсна го Търговеца. - Ще пиеш ли едно?
- Разбира се.
- Човече, писна ми от тая работа – каза Джо, докато разливаше коняк в две кристални чаши.
- Защо не си гледаш кефа, Джо? Работил си достатъчно.
- Знаеш какво чакам, Особа.
- Черна дупка?
- Да.
- Ти си луд, човече. Няма откъде да намериш такава. Макар че ...
- Какво? - наостри уши Джо.
- Най-вероятно е нищо. Пак слухове. Руснаците наскоро изпратиха совалка до Марс. Малка пратка за кратерите и други простотии. Но се говори, че истинската цел била да сключат сделка с местните галактически дилъри, които си били устроили нещо като незаконен битак. Та се говори, че руснаците са се върнали оттам с още цял куп неща. Според мен това са пълни измишльотини. Руснаците не знаят как да преговарят.
- Кого са изпратили?
- Някакъв... как му беше името... Гагарин, точно така.
- Гагарин, който през осемдесетте продаваше бракувани метеорити?
- Хм ...може да е същият.
- Познавам го! – въодушевено отвърна Джо и закрачи из кухнята.

В душата му зазвуча симфонията на спасението и той беше обзет от такъв прилив на енергия, с какъвто навремето беше продал първия си космически прах. Не помнеше откога не е чувал някой да говори дори за възможност за пренасяне на черна дупка през граничните пунктове на Земята, така че казаното от Мин беше истинска сензация.
- Истинска шибана сензация! – възкликна Джо и разля в чашите още коняк.

След като прегледа подробно тайния си бележник, в който записваше всички важни телефони през последните години, Търговеца намери номера на Гагарин. "Шибаният Гари", помисли си Джо. Двамата с него имаха общ бизнес преди повече от двайсет години, но работата и обстоятелствата ги бяха сближили достатъчно, за да се наричат приятели. По онова време в Монголия беше настъпила ужасна суша - не беше валяло от години, а Джо, Гари и двама албанци решиха да се възползват от това, като сформираха група, за да изнасят облаци за Монголия. Това се водеше незаконна дейност, но четиримата успяха да изкарат много пари за отрицателно време. Джо си спомни, че Гари беше истински куражлия, когато станеше дума за пренасяне на незаконна стока - истинско перде, на което му вървеше ужасно много. Забогатя бързо, купи си къща на Антилите и малко след това двамата изгубиха връзка. През последните години се носеха слухове, че отново е влязъл в играта и е сключил сделки за доставка на антиматерия, но никой не знаеше със сигурност дали това е истина. "Явно му се е приискало отново да усети тръпката от голямата игра", каза си Джо. И все пак, черна дупка?! Това беше нещо съвсем друго. Нещо специално.

Джо набра номера и от отсрещната страна се чу иззвъняване, после още едно и още едно. Търговеца тъкмо си мислеше, че номерът едва ли все още е валиден след толкова много години, когато чу дрезгав глас:
- Ало.
Дясното око на Джо зашари в триста посоки.
- Може ли да говоря с Гари? – попита той.
- На телефона.
- Гари... познай кой ти се обажда... ха-ха... да... копеле, слушай, защо не ми дойдеш на гости? – каза Джо, а лицето му засия от радост.

Малко по-късно на същата вечер Гари вече беше в апартамента на Търговеца и окачваше златистото си сако на закачалката, под която преди това беше оставил масивен сив куфар. Широките му плещи издаваха здрава мускулатура и макар да беше наддал на килограми от времето, когато работеха заедно, Джо прецени, че старият му приятел се намира в добра форма. Гагарин имаше овална глава, къса черна коса, крушовиден нос и широка усмивка, която сякаш никога не слизаше от лицето му.

Джо наля от старото шотландско, което пазеше само за специални случаи - този определено беше такъв. Гари се настани на един от столовете в стил късен барок, с които Джо особено се гордееше.
- Е, старо куче – заговори гостът. – Ако си решил да ме напиваш, трябва да знаеш, че не съм лесен.
Джо сложи бутилката и двете чаши на масата, усмихна се и отговори:
- Много добре те знам, мръснико.
- Хе-хе, радвам се да те видя. Къде е онази палавница, жена ти?
- Пратих я на почивка в Анталия. Ол-инклузивът там ми е безплатен. Доставях им пясък на едро.

Гари се захили, после двамата си казаха наздраве и отпиха от меката течност, която сгря гърлата им и като че ли направи гласовете им малко по-благозвучни.
- Слушай – Джо изведнъж придоби сериозен вид. – Ти нали... не се шегуваше за онова?
- Ни най-малко – отвърна Гари. – Но трябва да знаеш, че ми костваше много усилия. Няма да ти се размине евтино.
- Няма проблеми – каза Джо и в окото му грейна весел пламък.

Мечтата му беше на път да се сбъдне, а след това можеше да се пресели на някой остров, където безгрижно да дочака края на живота си.
- Хайде, дай да видя! – каза той.
Гари тръгна да се изправя, но пребледня, опря длани в гърба си и изрева от болка.
- Какво има? – попита Джо.
- Скапаните седалки в скапаните руски совалки... скапана работа!

Гари бавно закрачи към куфара с ръце, опрени в гърба, взе го и се върна до масата. Когато го отвори, сърцето на Джо затуптя, както никога преди. Гостът извади оттам правоъгълна кутия с инкрустирани рубини, направена от непознат на Джо материал. Беше с големината на кутия за обувки, а в средата си имаше изрисувани странни йероглифи. Той бавно я избута към Джо, който сложи ръцете си върху нея. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче от радост.
- Не мога да повярвам – каза той, после се опомни и попита. - Смуче ли материя?
- Смуче като шибана японска прахосмукачка, човече – захили се Гари. – Само трябва да знаеш как да отвориш кутията.

Търговеца затвори очи и си представи как проблемите му се засмукват от гравитационната сила на черната дупка и към нейния център се понасят всички проклети вещи, джаджи, гори, брюнетки, русалки и комети, които някога е продавал. После си представи как продава кутията на последния си клиент, стяга багажа си и отлита към някой зелен остров, където лятото е вечно, а небето е кристално синьо. Там местните девойки ще са полуголи и любвеобилни, а на дървената веранда пред къщата му ще стои кръгла маса, на която неизменно ще има шише текила и чинийка с нарязан лимон. Той отвори очи и каза:
- Тази нощ ще спя спокоен.

Гагарин се засмя, закашля се и довърши уискито си на един дъх, а Джо Търговеца погледна през прозореца към небето, осеяно със звезди. Някои от тях падаха към неизвестни търговски цели, а луната светеше между тях като стокаратова златна монета.