Take It Easy

Никога не бях сгазвал кенгуру, макар да виждах труповете им навсякъде по пътищата из вътрешността. Не можех да простя на хората, които го правят. Не заради кенгурата, разбира се. Те нямат повече мозък от пържолата в чинията ти. А за това, че тези хора не внимават въпреки предупредителните знаци. Че оставят нещата да излязат от контрол. Всеки, който го прави, е идиот. И сам си е виновен.
Знаех, че няма нужда да спирам. На всеки може да се случи, а и трупът не е истински опасен за движението. Не и след като през него минат два-три автовлака.

И все пак не можех да го оставя така. Това не е моят стил. Аз съм от хората, които винаги си пускат водата в тоалетната.

Спрях в страничната лента и пуснах светлините на авариен режим. Сложих си ръкавиците, с които поставям отровата за плъхове и пръскам за термити. Никога не ме е било гнус от нищо.
Хвърлих мъртвото кенгуру отвъд канавката. Оказа се една съвсем млада женска, та не тежеше много.
Знаех защо я сгазих. Не, не беше нарочно, разбира се. Просто мислех за Джейн в този момент и не я забелязах. Странно, защото винаги мисля за жени, докато карам. Просто това е най-подходящата тема за мислене по време на шофиране – нещо, което са ме научили 30 години на пътя. Стимулира те, колкото да не заспиш, без да те увлича прекалено. Разбира се, и тук си има една тънкост. За да не се получи нежелано вживяване, не бива да се мисли само за една жена. А за няколко. Оптималният брой е седем. В някакво старо списание пишеше, че човешкият мозък можел да се концентрира върху най-много седем обекта едновременно. Може и да е затова. Искаше ми се да им кажа: "Старият Кърк го е установил преди вас, учени глави!"

Никога не ми е липсвал материал за тези размисли. Работата ми е такава, че постоянно срещам жени. Вярно, невинаги са млади и хубави, но само глупаците придирят.
Обикалям отдалечените ферми в три щата и пръскам срещу термити и плъхове. Все някой трябва да го прави – гадините са голям бич, повярвайте ми.
Пръскането се прави веднъж годишно. През деня, когато мъжете са на полето. Сега, мисля, разбирате за какво говоря.

Жените не са лоши и никой не бива да ги вини за това, което правят. Представете си, че вие, засукани мадами от Мелбърн и Сидни, бяхте на тяхно място! Не ходите на работа, не ходите на бар, не ходите дори и на фризьор, защото такъв няма в радиус от 50 мили. Можете да флиртувате само на излизане от църквата в неделя. Мъжът ви е придобил формата на трактора, от който не слиза. Какво ви остава освен секса с унищожителя на термити веднъж годишно? Та това не е изневяра. Това е жертвоприношение пред човешката ви същност!
Те се възползваха от мен. И аз от тях. Това е всичко. Просто мъжете и жените имат нужда от това. Още от библейски времена.
Не помнех имената им. Помнех по два-три съществени детайла, които ми помагаха да ги извикам в паметта си, докато въртях кормилото на пикапа и внимавах за сянката на притичващо кенгуру. Големината и формата на гърдите. Мирисът на косата. Натискът на езика, който винаги е различен. Дали се обръщат, когато свалят бикините си - никога не разбрах защо го правят. Плачат ли, когато ме изпращат. Защото имаше и такива. Просто още един детайл.

И после, когато познаваш толкова жени, имената неизбежно почват да се повтарят. Защото какво има в едно име? Нищо – само няколко звука, дошли през вековете Бог знае откъде. Колко Джейн, колко Една, колко Синди познавах? Защото онези екзотични "Миюки" или "Наташа" рядко се омъжват в този пущинак. Не са прелетели затова хиляди мили до тази нажежена от слънцето суша. Дори и някоя случайно да го направи заради визата, бързо се развежда и хваща към големия град.

Не казвам, че всички жени задължително спяха с мен. Съгласете се, че това щеше да бъде скучно. Щеше да превърне единственото ми сериозно развлечение в нещо като онова суши на конвейер, на което попаднах в Сидни, когато ходих преди две години. Ако можеш да вземеш всяко суши, когато си поискаш, апетитът ти просто пресеква. Аз си излязох, без да взема нищо.
Така че някои ми отказваха. Да кажем - една от три. Едно време бяха една от пет. Още на десетата минута знаех, че няма да се навият. Никога не съм го правил на въпрос – да не съм някой колежански лигльо? Свършвам си работата, плаща ми и се сбогуваме. Винаги пращах поздрави и на мъжете им, които никога не ме познаваха. В бизнеса е важно да си учтив.

Междувременно бях успял да изпуша една цигара, която сухият вятър, носещ микроскопични песъчинки, на няколко пъти се опитваше да загаси. Асфалтът вибрираше при всяко преминаване на автовлак, а след това отново се възцаряваше тишина, нарушавана само от далечния вой на куче динго, напомнящ на болезнено стенание.

Хвърлих цигарата в канавката и се качих на пикапа. Докато ускорявах, се опитах да извикам в съзнанието си седем жени. Двете различни цици. Дъвката. Пиърсинга на пъпа – беше почти напълно скрит в пищната й плът. Ревлата. Тя плачеше дори когато ме посрещаше. Може пък да не ходя при нея повече. Мажоретката. Заемаше страшни пози - просто ми скри топката. Старата мераклийка. Беше без гащи още първия път. Джейн… Какви ли гащи носеше Джейн? Най-вероятно нямаше никога да разбера.
В началото ми се видя същата като другите. Около 40 години. Ситни бръчици покрай очите. Прибрана отзад рижа коса. Карирана риза с навити ръкави, пусната над старите дънки. Нямаше грим сигурно защото не знаеше, че идвам. Купили тази ферма някъде по Коледа. Явно нямаха деца.

Обясних й какво предлагам (имам предвид по въпроса с термитите) и тя ме покани вътре да й разкажа подробно. През цялото време ме гледаше в очите. "Тази е готова!", помислих си доволен. Станах и сложих ръка на рамото й. Ако не каже нищо, премествам ръката към врата, после към бузата. Тя трябва да вдигне лице към мен и да се усмихне. Тогава има два варианта. Ако ми се види романтична, я прихващам с другата ръка под мишницата и я изправям за бавна целувка. Ако изглежда по-страстна, я вдигам с две ръце (това възбужда жените) и я слагам да седне на масата. После вече зависи дали е с панталон или пола. За особено тежки случаи има и вариант по корем…

Джейн не се усмихна. Просто ме гледаше спокойно със зелените си очи. "Защо не седнете?", каза.
Извиних се, че сигурно ме е разбрала погрешно. "Не, добре ви разбрах!", каза тя. "Дали не ми готви някакъв глупав скандал?", помислих с досада. И това се е случвало. Приблизително една от петдесет. Пренебрежима величина.
Но вместо това Джейн попита дали правя така с всички. Естествено обясних, че не - тя просто ми е харесала и някак си не съм успял да се въздържа.

"Сигурно си много самотен?", попита тя. Никой не ме беше питал такава глупост. Какво значи самотен? И да не би всички тези Джейн и Синди да не са самотни, щом се чукат с мъж, когото не познават? В един момент дори си помислих, че ще започне да ми говори за Исус. И такива е имало. Една от сто.
"Знаш ли, Кърк", каза тогава Джейн. "Нищо не ми струва да спя с теб. Можем да отидем на леглото, или ако предпочиташ – ето я масата. Това е нещо, което правя добре. Защото си изкарвах хляба с него цели двайсет години в Сидни. Даже може и да научиш нещо от мен…" Будалкаше ли ме? Това е единственото, което не мога да понасям! Взех си папката с фактурите и станах. "Не, Кърк, не те лъжа! Ти си първият, на когото го казвам тук. Даже не знам дали трябваше… Но всъщност исках да кажа, че знам как се чувстваш. Защото и аз бях самотна цели двайсет години. Докато срещнах Дан. Той е на шейсет години и куца. Но аз го обичам. Не защото ме е спасил от някого – все пак не живеем в Тайланд. Просто се оказа мъжът за мен. Това е всичко."

"Радвам се за теб", казах, "но трябва да тръгвам! Имам си норма от три къщи на ден!" "Добре, Кърк, ще те чакам пак!", отвърна тя. "Не съм забелязала много термити в къщи, но заповядай да пием чай някой ден." Казах, че няма да е скоро, но й благодаря. Тя ме изпрати до портата и там се усмихна за първи път. "Кърк, ние сме приятели, нали?" Целуна ме по бузата и тръгна към къщата, без да се обръща.
Джейн – една на хиляда… Това име няма да забравя. Единственото нещо, в което съм сигурен.
Този път забелязах кенгуруто навреме. Намалих и го пропуснах. Беше майка с малко в торбата.

Пуснах радиото. Тук се хващаха само две станции. По едната даваха местни новини. По другата свършваше някакво старо парче. "А сега, скъпи приятели, едно любимо парче на Eagles! "Take it Easy" – спомняте ли си го? Ако хората го слушаха повече, може би щяхме да имаме по-малко убийства и катастрофи, не мислите ли? Ето го и парчето!..."

Усилих радиото докрай.