Да, да, знам! Това е една досадна история и навсякъде е едно и също – мафията държи боклука. Градове и цели държави тънат в мръсотия, за да може шефът на боклукчиите да кара McLaren. И, разбира се, България не е някакво изключение. Пред нас е светлият пример на Неапол, който за няколко седмици миналата година се превърна в най-голямото бунище благодарение на местната мафия, която също иска да се обзаведе с нови коли. Но нека сега да ви разкажа за нашия истински проблем с боклуците.
Тук хората са боклуци. Не съвсем сто процента от тях, но достатъчно мнозинство, за да може усилията на останалите да губят смисъл. Градовете на България много приличат на Неапол отпреди година, само дето вместо с боклуци сме заринати с хора, които за нищо не стават и чието съществуване създава само мръсотия. Тези хора се раждат, живеят и умират и в рамките на своя живот не успяват да произведат нищо друго освен отходни продукти – въглероден двуокис, урина и лайна. И точно поради тази особеност на посткомунистическия хуманоид ни се налага да живеем в свят на отпадъци.
Наскоро мой приятел, наполовина българин, от Берлин доведе за първи път тригодишния си син в България. Детето се огледа и зададе възможно най-адекватния въпрос: „Тате, защо тук всичко е счупено?” Ами защото на местните това им изглежда окей! Когато си боклук, няма как да ти направи впечатление, че всичко наоколо е счупено.
Съществува една оптимистична теория, че всъщност не сме боклуци, а егоисти. Тази теория търси своите доказателства в любопитния обичай хората да си оставят обувките пред вратите на апартаментите. Така излизало, че на нашия човек не му пука за това какво става навън, но го е грижа как ще живее вътре, в малката крепост на личния живот – един вид оставя мръсотията на улицата и се прибира в своя малък, чистичък рай. Традицията за хвърляне на пликовете с боклука през прозореца също се явявала доказателство в подкрепа на малкия човечец, който си създава малка микрочистота. А на екстериора съм му ебал майката! И така той бил просто малко егоист, но всъщност дълбоко в себе си – чистник.
Добре, да видим как прекарва своя живот този чистник. Освен че смърди, отглежда почва между пръстите на краката си и щрака с мазни пръсти, този човек прекарва живота си в опити да минимализира контакта си с отходни неща и места. Ужасът му от тоалетната е пословичен – там той влиза с отвращение и излиза, без да се обърне. В резултат на това имаме най-известните кенефи на континента. Подобно е неговото отношение и към кофите за боклук. Те не трябва да се доближават в никакъв случай! Алтернативата на хвърлянето на сметта през прозореца е изнасянето й от жилището и мигновеното й захвърляне където падне. За разделно събиране може да се говори само когато пликчето с боклука се разпадне по време на полета и съдържанието му се раздели на случаен принцип.
Преди няколко години сестра ми се върна от Холандия и ми разказа колко била учудена да види толкова много инвалиди по улиците на градовете. Първата й мисъл била: „Леле, колко много инвалиди има в Холандия, в България май са доста по-малко!” Втората й мисъл била: „Ужас! Всъщност не може да са по-малко. Просто в България не излизат, защото нямат възможност!” Българският боклук изтиква инвалида някъде, където да не се вижда. Какво му коства на човека, който се гнуси от боклука, да се погнуси от разни развалени човеци, които му се мотаят в краката с големите си колички. Логиката на действие е абсолютно същата като при хвърлянето на пликчето през прозореца – това, което не го виждам, не съществува.
И все пак нищо не може да се сравни с отношението на нашия човек към най-деликатния отходен продукт на човешкото съществуване, а именно – трупа. Ако смятате, че българският чистник изпитва неприязън към боклука и не-преодолимо желание да го разкара надалеч от себе си колкото е възможно по-скоро, то какво остава за паническия ужас, с който се разделя с покойниците? Българинът погребва своите близки в състояние на вцепенение и потрес и не възстановява вътрешния си баланс, докато не избяга поне на няколко километра от гробището. А да се върне там? Как ли пък не! Да сте чули някой някога да ходи на градското сметище, за да посещава своите пликчета? Не сте. Точно затова гробищата изглеждат като внезапно и отдавна изоставени поради някакъв страшен природен катаклизъм. Но този катаклизъм не е природен, а морален.
Това са едни боклуци, които тънат в боклуци, раждат боклуци и накрая се превръщат в боклуци. И техните боклучави наследници набързо ги заравят в място грозно и мръсно. А не „в място златно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка”, както обещават свещениците. Всъщност това обещание се отнася до душите, а боклуците души нямат… И накрая искам да си призная нещо: много мразя да чета мнения за това как всичко си е ебало майката. Всеки може да констатира проблеми и да се вайка колко са зле нещата. Има смисъл да говорим за проблемите само ако предлагаме решения за тях. Затова ето ги моите решения:
- ако видите обувки пред някоя врата – изпикайте се в тях. Ако сте дама, може да оставите вътре дъвка или повърнато
- ако видите някой да си хвърля плика с боклука през балкона – счупете му прозорците, за да схване връзката между „вътре” и „вън”
- ако някой си изхвърля пепелника от колата на светофара – хвърлете му запалена цигара в купето, за да му дойде акълът. Дори да не му дойде акълът, поне ще му пламне купето
- ако видите мръсна тоалетна – замеряйте нейния стопанин с лайна.
Сигурен съм, че когато успеем да решим проблема с боклуците, ще има и удобства за инвалидите, и гробища като паркове. А ако горните възпитателни мерки все пак не подействат, остава само едно решение: да се отнесем с боклуците като с боклуци. Всеки нормален човек знае как се постъпва с тях – изхвърлят се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар